Мюмюн Исов е роден през 1968 г. в кърджалийското село Комунига. Завършва история в Югозападния университет “Неофит Рилски”. През 2004-а като свободен аспирант защитава докторската си дисертация “Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в българските учебници по история през втората половина на XX век”. Година по-късно текстът на изследването излиза като книга със заглавие “Най-различният съсед”.
През 2007-а е принуден да напусне основното училище в Николово, където е преподавател по история. Следващите 5 години си вади хляба с придобитите умения от Строителни войски, помага му и това, че е завършил авторитетния навремето техникум по електроника и електротехника в Кърджали. Със самочувствие казва, че е майстор фаянсаджия. Има предложения за научна работа в София, но не се решава да мести семейството си при липса на жилище там. 3 г. е хоноруван преподавател в кърджалийския филиал на Пловдивския университет, чете лекции по история на балканските народи и на България (15-17 век).
Преди 4 месеца е назначен в департамента по балканска история към одринския Тракийски университет, където от началото на новата академична година наесен ще води курс по история на България.
- Д-р Исов, защо не се получиха нещата в кърджалийския филиал на ПУ, та се наложи да търсите работа чак при комшиите в Одрин?
- Никой не ми даде обяснения защо. Разбира се, ако се потърси някаква хипотеза, вероятно това се дължи на моето “по-различно” разбиране на едни или други аспекти от българската история. Аз защитавам идеята, че национализмите се раждат в едни одежди, които с годините се поизтъркват и се налага да се сменят заради определени демографски, социални, обществено-политически реалности. Идеята за българската нация трябва да се осъвремени и тя да отговаря на европейските стандарти. Трябва да се популяризира разбирането за гражданската нация: всички хора, родени в границите на Република България, са български граждани и обучението по история трябва да бъде в тази посока.
Преди няколко години изнесох доклад на научна конференция за това как турското малцинство присъства в новата българска история. След Руско-турската война (1877-1878 г.) мюсюлманите в Княжество България по смисъла на определени текстове на Берлинския договор и на Търновската конституция получават статут на български граждани, т.е. де юре те е трябвало да бъдат третирани така, както и гражданите от основния етнос в княжеството. Разбира се, емоциите и страстите на времето са много силни, стандартите на онази епоха са други и това няма как да се случи.
В днешното модерно време учебниците по история трябва да възпитават чувство на виртуална заедност, което лежи в основата на модерната нация. Така например в актуалните гимназиални учебници, използвани в училищата, относителният дял на информацията за българските турци в новата българска история е от 0.12 до 1.56%. При тази почти символична информираност не може децата от мнозинството да възприемат своите съученици турчета като съставна част от модерната българска нация. При този познавателен дефицит образът на българските турци се пречупва почти изцяло през призмата на историята.
- А класическата представа за турците е негативно натоварена…
- Да, така е лансирана в продължение на 5-6 века. И нищо не се прави това да бъде променено, макар че образователното министерство в една своя стратегия за интеграция на малцинствата да признава, че има негативни стереотипи по отношение на българските турци. Наскоро участвах в научна конференция, проведена в турската столица Анкара. Според огласена там статистика от 1989 година насам в турски университети преподават повече от 100 изселници – български турци. Според предпоследното преброяване в България от 2001-а съотношението българи-турци във възрастовата рамка 24-65 г. е 9:1. При висшистите съотношението между двете етнически групи е някъде към 85:1, а при докторите на науките – 650:1. От 10 343 човека с докторска степен при българското мнозинство, при турското малцинство те са само 16. След 2001-а тенденцията се влошава още повече, но като че ли държавата не се интересува от това.
Ние живеем в паралелни светове. Битува изтърканото понятие “български етнически модел”, лансирано в контекста на гражданските войни в бивша Югославия. С него се опаковат проблемите във взаимоотношенията между етносите у нас. Никой не може да дефинира какво е български етнически модел, освен да се спомене, че това е преди всичко безкръвният преход от екстремната ситуация при така наречения възродителен процес към демокрацията. Спекулациите и наукоподобните теоретизации с този призрачен модел не решават проблемите между етносите, културите, религиите в България.
- Това някакво състояние на тиха, тлееща война ли е, според вас?
- Не бих се изразил толкова крайно, но при днешния тежък социален статус на хората от двете етнически групи те много лесно могат и биват манипулирани с оглед търсенето на краткосрочни политически или други изгоди. Така например през 2007-а изневиделица гръмна скандал заради една научна конференция за събитията в Батак през 1876-а. Тогава за десетина дни по темата се натрупаха около 400 000 страници в интернет. Огромна енергия бе похабена за разделяне на хората. Тази енергия може да отиде за общи каузи.
Да вземем например участието на българските турци в Първата световна война. Убити са 9604 от тях при 88 106 жертви на българската армия. Тази информация е важна, ако я използваме като отправна точка за тълкуване на един от последните спекулативно интерпретирани исторически казуси – този с генерал Делов в Кърджали. Българската държава винаги е гледала с недоверие на българските турци. През 1934 година инспектор от Министерството на външните работи и вероизповеданията пише в свой рапорт от Кърджали горе-долу следното: “Г-н министре, така да направим, щото умните, образованите, грамотните турци да се изселят в Турция. Тук да остане стадото, защото стадото лесно се управлява”. Минаваме в друг исторически период – през февруари 1945 г. Георги Димитров наставлява от Москва: “На националните малцинства да им върнем правата, но с турците да бъдем осторожни”.Преди няколко години изнесох доклад на научна конференция за това как турското малцинство присъства в новата българска история. След Руско-турската война (1877-1878 г.) мюсюлманите в Княжество България по смисъла на определени текстове на Берлинския договор и на Търновската конституция получават статут на български граждани, т.е. де юре те е трябвало да бъдат третирани така, както и гражданите от основния етнос в княжеството. Разбира се, емоциите и страстите на времето са много силни, стандартите на онази епоха са други и това няма как да се случи.
В днешното модерно време учебниците по история трябва да възпитават чувство на виртуална заедност, което лежи в основата на модерната нация. Така например в актуалните гимназиални учебници, използвани в училищата, относителният дял на информацията за българските турци в новата българска история е от 0.12 до 1.56%. При тази почти символична информираност не може децата от мнозинството да възприемат своите съученици турчета като съставна част от модерната българска нация. При този познавателен дефицит образът на българските турци се пречупва почти изцяло през призмата на историята.
- А класическата представа за турците е негативно натоварена…
- Да, така е лансирана в продължение на 5-6 века. И нищо не се прави това да бъде променено, макар че образователното министерство в една своя стратегия за интеграция на малцинствата да признава, че има негативни стереотипи по отношение на българските турци. Наскоро участвах в научна конференция, проведена в турската столица Анкара. Според огласена там статистика от 1989 година насам в турски университети преподават повече от 100 изселници – български турци. Според предпоследното преброяване в България от 2001-а съотношението българи-турци във възрастовата рамка 24-65 г. е 9:1. При висшистите съотношението между двете етнически групи е някъде към 85:1, а при докторите на науките – 650:1. От 10 343 човека с докторска степен при българското мнозинство, при турското малцинство те са само 16. След 2001-а тенденцията се влошава още повече, но като че ли държавата не се интересува от това.
Ние живеем в паралелни светове. Битува изтърканото понятие “български етнически модел”, лансирано в контекста на гражданските войни в бивша Югославия. С него се опаковат проблемите във взаимоотношенията между етносите у нас. Никой не може да дефинира какво е български етнически модел, освен да се спомене, че това е преди всичко безкръвният преход от екстремната ситуация при така наречения възродителен процес към демокрацията. Спекулациите и наукоподобните теоретизации с този призрачен модел не решават проблемите между етносите, културите, религиите в България.
- Това някакво състояние на тиха, тлееща война ли е, според вас?
- Не бих се изразил толкова крайно, но при днешния тежък социален статус на хората от двете етнически групи те много лесно могат и биват манипулирани с оглед търсенето на краткосрочни политически или други изгоди. Така например през 2007-а изневиделица гръмна скандал заради една научна конференция за събитията в Батак през 1876-а. Тогава за десетина дни по темата се натрупаха около 400 000 страници в интернет. Огромна енергия бе похабена за разделяне на хората. Тази енергия може да отиде за общи каузи.
Връщам се към казуса “генерал Делов”. От Кърджалийския регион в Първата световна война са загинали 2718 български турци, носили униформата на българската армия. Никъде няма паметен знак, който да отбелязва този факт, да не говорим за изписване на имената им. Историята не трябва да акцентира само на негативното, тя трябва да оценява и приноса, положителното на една или друга етническа общност. Ако в Кърджали имаше паметник на загиналите в Първата световна война войници от региона, в това число и турци, скандалът около гласуването на почетното гражданство на генерал Делов и разразилият се спор за оценките изобщо за българската история нямаше да се развият с такава мощ и респективно разграничителните линии нямаше да са тъй дълбоки. Официалната българска историография не показва другата гледна точка, тя е етноцентрична. Така зад кадър остава историята на малцинствата, дори да е с положителен заряд. И най-вече в сянка, неосветена е историята на най-различното малцинство – турското.
Има конфликт на памети. Много бързо хасковският отряд, командван от генерал Делов (полковник по това време), който освобождава през 1912-а Кърджали, заминава да помага в обсадата на Одрин. В Кърджалийския край идват македонски четници – паравоенни формирования. Едната памет за тези събития се възпроизвежда от официалната историография. Другата е устната памет на турското и мюсюлманското население, което учените и най-вече тези от регионалните исторически музеи винаги са отбягвали. Във всяко общество може да възникне конфликт на памети. Модерното гражданско общество има механизъм, който ги помирява или ги смекчава. Ако турците в Кърджалийско не възпроизвеждат представата за Балканската война според наложеното от националната историография, това не означава, че те не са лоялни български граждани.
Проф. Иван Илчев твърди в един свой текст, че ние имаме твърде захаросана представа за балканските войни. Аз бих я нарекъл митологизирана представа. Ако кърджалийският кмет Хасан Азис бе поискал от Регионалния исторически музей информация за извършеното от генерал Делов на местна територия, преди да пламне спорът около обяването му посмъртно за почетен гражданин, събитията можеха да се развият по различен начин.
Националната идентичност не е фикция при мен. Роден, израснал, получил образование в Родината си, съвсем естествено исках като всеки друг български гражданин да направя кариера тук. Положих усилия да придобия докторска степен по история, въпреки че работех далече от университетски центрове и имах подкрепата единствено и само на моето семейство. През 2004 година защитих докторат и се надявах да си намеря работа, адекватна на професионалната ми подготовка, но кариерата ми удари на камък.
- Да не се връщаме към тази елегия за мъртвите дни, както би казал Богомил Райнов. Да се съсредоточим върху настоящето. Какво ще преподавате в одринския Тракийски университет?
- Нова и най-нова история на България – след Освобождението до наши дни.
- Как се озовахте в Одрин, държахте ли някакъв конкурс?
- Получих лична покана от ректора. Статутът ми е на преподавател от чужбина. Университетът има амбицията да популяризира българската история, българската култура и българския език, съществува катедра по български език. Преподавателите са от България, някои – от Шуменския университет. Турците нямат тази чувствителност, която съществува у нас по отношение на турското. Идеята е да преподавам и на български. Групите тепърва се сформират, когато овладеят езика достатъчно добре – и това ще стане. При мен предимството е, че владея и двата езика. Може би съм по-атрактивен с това, че съм сред малцината български турци – доктори по българска история. Иначе в университета има специалисти от много националности.
- Как в Одрин възприемат България?
- Когато чуеш на тамошната чаршия думата “комшу”, тя носи достатъчно положителен подтекст. В турските учебници по история страната ни няма негативен образ. Известно е, че нашата държава никога не е воювала с Турция, с Османската империя – да, не и с Република Турция.
0 коментара:
Публикуване на коментар